Алекс Найденов е лице, добре познато на българската общност в Берлин. Съосновател на организацията “Обединени идеи за България” и новоизлюпен берлински магистър, през 2012 пътят му го среща с мечтата за възраждане на българо-германското сдружение “Хъшове”. Именно това го свързва и с Gibelin. Едно откровено интервю за дълготрайните приятелства и необходимите предизвикателства.
Какво те свързва с “Хъшове”?
С “Хъшове” ме свързват две неща. Едното е, че бях студент в Берлин допреди няколко години. Започнах магистратурата си там през 2012. Второто нещо е, че покрай една друга организация, “Обединени идеи за България”, бях много близо до студентските общества, без да има учредена организация. Имало е преди, даже е била една от първите организации от този тип. Един симпатяга, Боби, я е започнал с хора, които са следвали още преди Европейският съюз да се отвори за нас. Но края на 2012-13 всичко беше замразено. Нямаше хора, които да движат организацията. Покрай събития на “Обединени идеи” се срещнахме с въпросния Боби и с други едновремешни хъшове. Те ни казаха колко хубаво би било пак да има студентско сдружение. Ние откликнахме и решихме да поговорим с нашия приятелски кръг и да видим кой ще иска да поеме байрака.
Веднага се намериха доброволци, които тогава бяха по-млади студенти. Аз вече бях магистър и никога не съм искал да съм в управителния съвет. Никога не съм бил официално свързан. Просто смятах, че най-важното е бакалаври, които са съвсем в началото, да поемат нещата и със собствения си ентусиазъм и енергия да действат по различни проекти. Едно, защото могат да се получат много по-интересни неща. Друго, че просто познават своите нужди по-добре от някой, който е 3-4 години по-голям от тях. Така се създаде един боен екип от студенти от всички берлински университети, от всякакви специалности. Тогава, разбира се, част от групата бяха и Дили и Вальо. Те, паралелно движейки събития, концерти, допринесоха за един обмен, който съществува и досега. От една страна – организацията на студентите, които движат културни събития и партита, а от друга – концертите на Гибелините. Реално, това зареждаше хъшовската студентска общност с допълнителна възможност за парти, за сплотяване, за това да сме заедно.
Какво ви подтикна да възродите студентската организация в Берлин като българо-германско дружество с културна насоченост?
Самата визия за “Хъшове” винаги е била такава, тя не е дошла от мен, но пък чудесно се припокрива с моята представа за това, какво едно студентско общество в чужбина трябва да прави. Противно на това, което много хора смятат, че по този начин човек си остава затворен в БГ-комюнитито, мисля, че това е възможност да се развият много ценни качества: предприемчивост, работа в екип, учене чрез правене. Те са наднационални и нямат нищо общо с това дали ще го наречеш българско сдружение, или нещо друго. Вярвам, че това е един много подходящ формат, който наистина е изстрелвал някои хора като способности. Имаме хора, които, след като са били в “Хъшове” няколко години и са посъбрали опит, са водили муут кортове, MUN-групи, които нямат нищо общо с дадената държава. От друга страна, чисто като общност, заедно, сме откривали неща от България, които ни липсват. Радвали сме се, че можем да представим елементи от българското и на чужденци. Едно такова общество е и мост към Германия.
Все още ли си свързан със студентите от “Хъшове”?
Да. Бях част от едно събитие на “Заедно в час” в Берлин, където имаше два дни лидерска академия под формата на уъркшоп. Имах удоволствието да съм един от гостуващите лектори. Така се запознах със сегашни студенти в Берлин. Прекрасни хора, които се нахъсаха да поемат щафетата от предишния хъшовски форщанд. Точно те сега движат нещата. Настоящият управителен съвет на “Хъшове” е супер буден. Правят много яки неща, които на мен никога не биха ми хрумнали, но всеки, който участва в тях, им се радва безкрайно. С тях дори лично сме си приятели. С някои ходихме на планина в България няколко месеца след първата ни среща. Въпреки тези осем години разлика между нас пак сме близки приятели и правим неща заедно, съвсем отделно от организационните въпроси.
Кой е най-скъпият ти спомен за това време?
Обикновено събитията на “Хъшове” приключваха към 21:30ч. и след това почти винаги следваше парти. Понякога партитата бяха по-големи, особено след концерт на Гибелините. По-малките ги правехме в моето общежитие на Ostbahnhof. Имах уникалния шанс да имам някаква гигантска стая, двайсет и няколко квадрата, на 17-ия етаж с гледка към Alexanderplatz. Супер яка локация за партита, в която рекордът ни е бил към 50 човека. През бурната първа година след възстановяването на “Хъшове” се знаеше, че вечерта вероятно ще завърши там. Слушахме най-различни неща, между които и някои български като ОГИ 23, Стефан Вълдобрев и т.н. Оставаше се до сутринта, а понякога идваше и полицията. Това ми е серията от най-скъпи спомени. Да си танцуваш на Стефан Вълдобрев, посрещайки изгрева на 17-ия етаж.
Предизвикателство ли беше да сте едни от малкото по онова време, които създаваха събития, посветени на младежката българска култура в Берлин?
Винаги е имало някакви трудности. Да намерим място за провеждане на събитието, да достигнем до повече хора. Предизвикателства е имало, но ние сме ги виждали повече като нещо необходимо. На нищо не сме гледали като на проблем, просто сме търсили решения. Ясно е, че ще има пречки, но го правим и не ни пука. Казали ли сме датата, обявили ли сме събитието, то ще се случи. Всички бяха с тоя дух, а виждам и че още е така.
Разкажи малко повече за концертите, театрите, прожекциите на филми. Кои събития се радваха на особен интерес?
Един от най-хубавите ми спомени за събитие е първият или вторият концерт на Gibelin в бар Chester, на който дойдоха ОГИ 23. Помня логистиката около концерта. Членовете на групата бяха разпределени да спят в две-три общежития, в квартирите на студенти. А този голям, приятен бар, беше напълно претъпкан за концерта. Всички искаха да дойдат, ОГИ 23 тогава бяха особено модерни, точно бяха изкарали новия си летен хит. Това беше някакво уникално преживяване. Тогава бяхме поканили и двама-трима души от други немски градове. Те тепърва щяха да започват студентски сдружения. Имаше една девойка, Стефи от Франкфурт, тя, подбутната от стари членове на “Съединение”, проучваше как отново да направи тамошно сдружение. Бяхме се свързали някак и я поканихме в Берлин. Тя дойде и точно хвана концерта на Гибелин и ОГИ 23. Невероятно беше, имаше я сплотеността на местната общност, но и желанието да се покажем пред други българи. И цялото това нещо под звуците на тази толкова яка българска група. Още помня дансинга с всичките хора.
Как прекарваш смутното време в момента? Намираш ли място за култура?
Приемливо добре. Миналия уикенд бях на виртуален фестивал на “Go guide”, на който бяха поканили готвачи, музиканти и комедианти. Така че няколко часа от уикенда прекарах в това културно събитие. Не е същото, но поне малко ти създава усещане за нормалност. Празнувах си и 30-ия рожден ден онлайн с приятели. Споделяхме стари, носталгични снимки, когато сме били на живо заедно.